❥Inside my heart is breaking but my smile still stays on.

Събудих се от ужасната болка, която се разнасяше из цялото ми тяло. Беше като едно отвратително схващане, което в същото време се впиваше във вените ми, подобно на милиарди игли, които източваха кръвта ми. Мускулите на лицето ми не можеха да се помръднат. Прокарах ръка през косата си, след което се огледах. Нея я нямаше. Обзе ме паника, щом вперих поглед в огромното огледало срещу мен. Не си спомнях нищо от случилото се преди. Не помнех дори проклетото си име. Спомнях си само Нейното лице, което отчаяно търсех с поглед, ала напразно.
Кой съм аз?
Какво се случва с мен?
Коя беше Тя, чийто образ бе единственото запечатано нещо в съзнанието ми?
Къде съм?
Въпросите нахлуваха в ума ми яростно като един поток, който аз нямах силата да спра. Изправих се, но краката ми не ме държаха. Чувствах се безпомощен, дробовете ми се свиваха гневно с всяка глътка въздух. Не се чувствах нормално.
А нормален ли бях всъщност?
Опитах се да направя крачка, придържайки се с ръка към твърдото легло, за да имам някаква умора. Постепенно излязох от стаята, в която се събудих, и се озовах на пуст коридор без никаква светлина. Огледах се. Нямаше никого.
Огледах се за Нея. Не я видях никъде.
- Има ли някого? - тихо прошепнах. Нямах глас.
Никой не се отзова на повикването ми.