each man's hell is in a different place: mine is just up and behind my ruined face

by **julian a. villiere** Нед Ное 06, 2016 12:37 am

julian a. xyern | 27 | protector
fc: zane holtz

"Часовникът брои нещо -
това не е времето.
Аз броя нищото -
това е времето."

Тъжната песен на цигулката милваше нежно тишината, прокуждайки я в изгнание и забрава, присвоявайки си мястото й. Носеше се из наситения с някаква неопределена тъга въздух, зареждайки го с тягостно напрежение, заплашващо да ескалира. Но имаше нещо в мелодията, което изостряше сетивата ми, което събуждаше някакъв древен глад в мен, който не знаех как да утоля. Като че ли бе жива, истинска. Сплиташе пръстите си около мъртвото ми сърце и стягаше, рушеше. Танцуваше в мрака на парчетата разпокъсана ми душа, нареждайки ги едно до друго като пъзел. Грациозните й движения успокояваха ушите ми, ала замираха в очите ми, докато вяли спомени се разбуждаха от тъмнината и оживяваха, приемайки цветове и форми. Съзнанието ми бавно се отдалечаваше от реалността, сякаш тя бе просто една мнима абстракция, избледняла алтернативна вселена. Наблюдавах го как се отдалечаваше от здравия ми разум, защото те бяха твърде различни и несъвместими, за да съществуват успоредно едно с друго. Но не го спирах.
Някаква промяна в тоналността ме измъкна от транса, в който бях изпаднал, и насочи погледа ми към уличния цигулар в близост. Мелодията се извиси, изразявайки болката и страстта, които таеше в себе си, разкривайки страна от себе си, която досега бе била в сянка, като фокусник, открил картите си. Инструменталът, огласящ притихналите заради празниците улици, ми бе някак познат – красотата му, като че ли, бе закодирана в душата ми. Прекалено познат. Проследих с поглед мъжа, чието творение завърташе главата ми, ала нищо в ума ми не прещракваше, затова просто продължих по пътя си в опита си да прочистя ума си.
Часовникът ми тиктакаше неспирно, безмилостно отброявайки пропиляното досега време, измъкващо се като вода през пръстите на ръцете ми. То не спираше, не забавяше, не чакаше. Не зависеше от никого, а просто представляваше една абстрактна константа, която, каквото и да станеше, просто бе там – сигурна, като опорна точка на здравия ми разум. Независимо дали бях на ръба му или изгубен в него, то бе там – разпиляно някъде измежду нищото и всичко; разнесено навред от вятъра, претопено в просто една заблуда. Но времето бе и илюзия – нещо, което реално не съществуваше; олицетворение на ефирната статичност, където обаче се и криеше иронията – то просто бе замръзнало, ала за хората течеше непрестанно. Измамната му същност ги подтикваше към лудост, защото всеки се стремеше да го надбяга, да го надхитри. Да го победи. Само че никой никога не успяваше да надвие времето, тъй като лукавостта му бе безкрайна – накрая просто те поглъщаше в някоя от черните си дупки, засмуквайки спомена за съществуването ти и карайки те да изчезнеш.
Защото, ако времето бе четвъртото измерение, то аз бях разпръснат право около оста му.
Крехките стрелки трептяха грациозно като изкусни танцьори, правейки пируети измежду красиво изписаните числа. Подминаваха ги като стари любовници, задържайки у себе си само спомена за изминалото време и за това, което е било; оставяйки призрачни следи след себе си. Но после винаги се връщаха – извървяваха абсолютно същия път като преди, явно отказвайки да се научат от грешките си. И така обикаляха в един магически кръг, от който изход нямаше – непрестанна повтаряемост и меланхолия. Може би носталгията бе тази, която им помагаше да намерят пътя към старите си събратя всеки проклет път. Успяваха да ме омагьосат с елегантните си движения, с непринудените си вълнения. Динамичният им ход, чиято честота се напасваше с моята, бе хипнотизиращ и необикновен, но винаги един и същ.
Понякога се чувствах просто като една стрелка – крехък, на ръба на счупването. Не винаги успявах да овладея душата си и да запазя самоконтрола си. Тогава също като този свой синоним обикалях в омагьосан кръг, изтъкан обаче от емоциите ми, без да съм способен да намеря изход. Единственото ми спасение винаги бе някоя случайно избрана опорна точка от пространството на съзнанието ми, в което се криеха множество цветни, ярки и разнообразни вселени. И тази опорна точка после винаги претърпяваше пълна метаморфоза, изменяйки се в точка на пречупване.
Сладкият летен дъх докосваше с особена нежност кожата ми, стапяйки част от леда, обгърнал сърцето ми, докато едва доловимият вятър преплиташе фините си пръсти в косата ми. Милувката му танцуваше грациозно по плътта ми, докато допирът му ме връщаше в неизбежната реалност. Луната ме наблюдаваше притихнала и самотна, окъпана в Мрака, в контраст с който бе само собствената й светлина, която обаче не бе достатъчна, за да го разбуни напълно. В сребристото й, меко сияние се криеше отдавна спотаения копнеж за близост, която, уви, никога нямаше да получи. Тя бе като произведение на изкуството, стоящо зад стъклена витрина клетка. Бе изложена на показ с цялата си красота, за да можеха изгубените души да й се радват смирено, плакнейки очи в прелестта й. Гледаха я, но не я виждаха. Любуваха й се, но не можеха да я докоснат, да я почувстват. Тя бе нещо недостижимо, почти нереално. Прекалената й красота я караше да се дави в нещастна, продължителна и безкрайна самота, разпръсната из нишките на същността й. Тъжните й сребристи очи следяха незначителните човеци, пропити със завист за това, което те имаха и не оценяваха; което тя никога не успяваше да познае. Твърде отнесена в собствения си малък свят, с вселени в погледа. Звездиците, разпилени като мъниста по небосвода, трепкаха с ефирна статичност, припомняйки й, че те завинаги щяха да останат единствените й компаньони и макар близо, те никога не бяха достатъчно близо. Далечни и непознати, никога не успяваха да дадат на луната това, по което тя гаснеше. Дали слънцето някога й липсваше? В какво се изразяваше тази липса? Разкъсваща сърцето болка или пък пълнещи очите сълзи? Не, това бе запазено само за хората. Може би бавното й самоунищожение, докато накрая съвсем не изчезнеше от небето, губейки се в мъката си и изгаряйки в любовта си. А после се възраждаше от пепелта и отново се връщаше на мястото си като кралицата, която бе. И всичко това винаги се повтаряше като магически кръг без изход. Луната тлееше от любов по Слънцето, което не можеше да има, докато то умираше всяка вечер, за да й вдъхне живот, окъпвайки небето в кръвта си като призрачна следа за това, което правеше за любимата си. Никога достатъчно близо, никога заедно.
Явно вечността не винаги значеше завинаги.
Въздухът трептеше в унисон с малките светлинки на града, пропит с влага и напрежение. Глъчката се усилваше с настъпването на нощта и нарастването на тълпата хора, разпръсната из улиците. Мостът в далечината светеше изящно, докато пешеходците се редяха един след друг да минават през него. Колите профучаваха покрай мен, така както правеше и животът ми. Без да спират, без прошка.
-          Джулс! – мекият женски глас, проехтял зад гърба ми, произнесе името ми тихо като молитва, отчаяно и с копнеж.
Накара ме да се закова на място, но не се обърнах, защото нямаше как да сбъркам този звук, не и след като ме бе разнищвал болт по болт мъчително и жестоко. Усещах погледа й, пробиващ въображаеми дупки в гърба ми, и начинът, по който звучеше гласът й, смразяваше кръвта ми.
Цялата тази ситуация беше толкова комична и иронична, че, ако не бях толкова шокиран от развоя на събитията, сигурно щях да извия устните си в апатична усмивка. А в крайчетата й щях да скрия песъчинките огорчение и болка, запазвайки своеволната буря, която щяха да разразят, за по-късно, когато щях да остана сам със загадъчно усмихващата ми се чаша, подканваща ме да поема още една глътка и още една, докато те парят гърлото ми и сгряват мъртвата ми и леденостудена душа с илюзионното спокойствие, което предлагаха и което намирах в прегръдките им; да я погълна цялата така, както поглъщах любовта си, докато устните ми оставят дъха си по стъклото, чертаейки дълбоко скритите ми желания, които бяха разпилени измежду множеството листи, в които втъкавах думите си, които същите тези устни никога не изричаха. Пръстите ми щяха да очертават гърлото на чашата със спомена за това, как преди бях прокарвал целувките си, наситени с раздиращ копнеж, по нейното, докато стъклото изпод ръцете ми щеше да замества нежната й кожа, която вече отдавна бе белязана от любовта ми, чиито следи сигурно вече бяха изветрели, отнесени от вятъра и погребани дълбоко в сърцето й. Накъсаното ми дихание щеше да съдържа мотивите за изтерзаната ми и гладна за любов душа, които се преплитаха във всяко вдишване и издишване, макар че се опитвах да ги удавя в алкохола, който вместо това давеше мен и демоните ми, докато ми помагаше да се самозаблуждавам, че нямах нужда от чувства, за да функционирам. Защото нямах. Те ми трябваха, за да живея, а това не знаех как да направя. Научих се да пия уиски, защото беше цветът на нейните очи и пареше по-малко от загубата й.
-          Какво още трябва да направя, за да изкупя вината си? За да те накарам да ми повярваш отново?
Вината си. Тя ме бе предала на ловците – бе разкрила, че ваксината не ми бе подействала; бе ме обрекла на живот без чувства, без светлина. Бе оставила мрака да ме заобиколи, да проникне вътре в мен, да се превърне в мен. Тя бе причината сега аз да отнемах живота на онези като мен, защото нямах друг избор; защото това бе единственият начин да скрия онази част от мен, която можеше да бъде моят край, която вече веднъж бе била. А адската разяждаща ме вина, криеща се в очите ми и зад ледената ми, груба фасада, маска, която надявах, довършваше малкото останало от мен.
-          Вече не вярвам на никого.

by **Emanuelle.** Нед Ное 06, 2016 1:15 am

Прекрасен герой. Добре дошъл

each man's hell is in a different place: mine is just up and behind my ruined face

each man's hell is in a different place: mine is just up and behind my ruined face

Re: each man's hell is in a different place: mine is just up and behind my ruined face