The Light in The Dark place..

Днея за Мелани Херондейл беше от онези, които всеки би искал да има, именно спокоен. Може би работа й напоследък й идваше в повече, имаше нужда от малко почивка, последните дни наистина не се бе наспивала като хората, времето прекарано в изследвания, които главния Доктор й бе дал й идваше в повече, а и никой не знаеше какво щеше да се случи с Борис след като бе приел антидота, за сега всичко вървеше нормално, но никой от тях не бе сигурен дали няма да се проявят някой странични ефекти както се бяха появили при самата ваксина. Напоследък започваше да й писва от цялото това нещо. Дали просто не се залъгваха, може би, но Мелъни не бе от онея хора дето се предаваха толкова лесно, просто както вече споменах имаше нужда от малко почивка и сега щеше да я вземе.
Брюнетката остави всичко, в така наречената им лаборатория, захвърли бялата престилка и пооправи косата си, щеше да излене и да  се поразходи в гората, какво толкова можеше да се случи, това бе само една проста разходка. А и нали все пак след като бяха избягали веднъж от лапите на ловците можеха да го направят отново.
Малко може би прекаляваше все пак ако онези хора решаха да ги намерят и заловят, щяха да впрегнат всичките си сили именно в това, тогава Мелъни не бе особенно сигурна, че някой от тях щяха да оцелеят и да избягат, както се случваше толкова много пъти до сега. Самата тя няколко пъти се бе измъквала от ловщите, понякога се радваше, че не й се бе случвало да попадне на пазител, говореше се, че били по - дръзки и по - страшни, безмилостни, не знаеше зашо тези хора трябваше да си причиняват това, наистина ли им харесваше да живеят без да могат да обичат?
Тези й приличаха буквално на роботи, готови да изпълняват и служат, на една невиждана и незнайна сила, която управляваше живота им, сякаш бяха животни, сякаш бяха марионетки. Именно те бяха марионетки в нечии ръце, ръце, които си играеха с живота им, както на тях им харесаше, така както те сметнеха, за добре, Мел се радваше, че успя да се измъкне от това, защото не се знаеше какво можеше да се случи с нея, дали нямаше да си плати, за това че е обичала безусловно с живота си, получавайки някоя деформация? Защото именно точно тези хора, които бяха обичали най - силно и пламенно плащаха с деформации или психически разстроиства, те бяха онези неуспешни експерименти, за които всички бяха чували, а някой дори виждали.
Но онези, който оцелеят ставаха точно това, което Мел се притесняваше, безчувствени точно като животни, служещти, на някой или нещо. Мелани продължаваше да върви по горската пътека, но сякаш не виждаше пътя пред себе си,просто вървеше и вместо да остави съзнанието си свободна да се рее и да си почине от психическото натоварване, което заплашваше мозъка й от прегряване, тя просто продължаваше да мисли, за всяка една бедна душа, която бе ваксинирана. Бе чула, че дъщерята на един от учените била избягала и се намирала при тях, но така й не я бе виждала, за да се поинтересува, защо е избягала и да чуе и нейната история, както бе слушала на повечето намиращи се тук бегълци.
Мисли, мисли и отново мисли, това бе Мелани от това бе изтъкана, тя не мислеше за себе си мислеше за всичко и всеки друг освен за себе си, така или иначе нямаше смисъл да го прави, защото замислеше ли се, й ставаше болно, че за сега все още бе безсилна да направи каквото й да е било, не знаеше как можеше да убедят някой, който вече е ваксиниран да вземе антидота , защото не всички бяха като Борис и не всеки би го приел на драго сърце.