Hunter Smith

by **Smith.** Нед Окт 30, 2016 6:01 pm

.Хънтър Смит/ 29
Вид : Hunters
Лик:Ben Dahlhaus

Когато настъпи момента на прехода, хората се променят. Променя се мисленето, характера и цялото им вътрешно аз. Всяка малка част, която някога ги е правела такива каквито са, се пречупва. Това пречупване, този преход се появява рано или късно в живота на всеки човек. Причините за това са много и различни, но ние не сме тук, за да говорим за това. Не, ние сме тук, за да надникнем през малката пукнатина, позволяваща ни да надзърнем в живота само на един човек.

19 Януари 2003 г.
Студен, зимен ден. Ужасен ден. Рожден ден. Естествено в дома на копеле като Смит, този ден не се празнуваше. Не защото нямаха пари, не защото бе забравен, Просто, защото на никой не му пукаше за Смит. Майка му празнуваше празника с чаша вино в ръка, загледана в телевизора, не обелила и дума през деня. Хънтър стоеше загледан в нея, глождеше го един въпрос "Кога ще ме ваксинират" ,не се боеше от ваксината, не го интересуваше дали ще е успешна или не. Като цяло Смит бе незаинтересован от нищо. От малък не изпитваше страх, не изпитваше чувства като цяло, дори без ваксината. Може би веднъж, когато бе още невръстен обичаше една играчка, подарък от баща му, но след смъртта на стареца той бе претръпнал към всичко. Не се вълнуваше от момичета, не се вълнуваше от момчета също. Образованието бе единственото, което грабваше вниманието му за няколко часа през деня, но и то не бе интересно за него. Не. единственото, което караше незаинтересованото му съзнание да тръпне бе спорта. Ако можеше да каже че обича нещо, то бе спорта. Но дори не бе любов, по-скоро пристрастяване. Бе пристрастен към бойните изкуства. Тренираше от малък, карате, муай тай, таекуон-до, подбраните топ 10 бойни изкуства по целият свят. Отделяше за тях време, старание и най-вече уважение. Уважаваше всеки вид спорт, всеки спортист. Желаеше да е велик. Уви той обаче не живееше в свят в който можеш да си велик спортист. Но можеше да бъде, велик ловец.
-Кога ще ме ваксинират?- попита продължавайки да гледа втренчено майка си. Чу въздъхването й, след което видя как тя вдига чашата с червено вино, допря я до устните си и отпи една голяма глътка. Очите й дори не трепнаха към него, докато му отговаряше.
-Защо? Искаш да видиш в какъв изрод ще се превърнеш ли?- тя се засмя, а Хънтър извърна очи. Да любовта на острова бе забранена, но омразата не. А той така я мразеше, че бе способен да я убие в съня й, да се изкъпе в кръвта й, а след това да я разчлени и да закопае парчетата по целия свят. Неможеше да обясни сам на себе си омразата си към нея, но тя беше дълбоко в него. Закована в сърцето му.
-Майната ти. - изсъска срещу нея, а тя най-накрая го погледна. Изтощените руси кичури коса се разпиляха по гърба й докато клатеше глава и цъкаше недоволно. В очите й се четеше същата ненавист, която той изпитваше към нея.
-Срам ме е че си излязъл от моята утроба, точно толкова колкото ме е срам че онова копеле ти бе баща. Но нали знаеш.... Не избираме половинките си, както и децата си. Също както и ти няма да избереш твоите.- Хънтър замръзна, знаеше че браковете са уредени,но той не искаше това. Бога му, не. Не искаше жена. Не се вълнуваше от тях. Нямаше нещо, което да му предложи която и да е било жена. Паника обзе съзнанието му, дланите му се изпотиха. Изправи се на крака без да се осъзнае. Искаш е да избяга от тук. Искаше да се махне от майка си, от евентуалният брак, не можеше да го понесе да се случи. Не,не,не. Бе стигнал до вратата по-бързо от Светкавицата, ръката му се стрелна към бравата, натискайки я, студеният януарски въздух го прегъна в грубите си обятия, моментално каарайки го да съжали че не си е взел яке "За какво ти е яке? Не, не ти трябва. Трябва да побързаш." Хънтър дори не успя да осъзнае кога бе започнал да тича. Тичаше с всички сили, мразовития въздух раздираше дробовете му. краката му едвам се докосваха до земята. Очите му сълзяха, а студа бе толкова неприятен че му причиняваше илюзията че сълзите замръзват върху лицето му. След първите 600 метра тичането му се забави, дробовете го боляха, но трябваше да стигне до болницата. Трябваше!
Свечеряваше се, улиците бавно се изпълваха с малки мъждукащи светлини идващи от прозорците на домовете и магазините. Още малко и щеше да стигне. Оше малко и....

Март 2006
-Хайде здравеняк, да те видим на какво си способен.- гласът на Майк разцепи въздуха. Смит се засмя и завъртя острието между пръстите си. Прицели се и усети как затоплената дръжка се изплъзва от ръката му и с премерена точност полита към средата на мишената. "туп" звукът от забиването на острието изпълни сърцето му с топлина.
-Другият път, ще е в чатала ти.- изръмжа Хънтър към Майк и се обърна. Ваксинацията бе минала перфектно, тялото му бе приело дота сякаш му бе влята кръв. А от тогава до сега дните му ставаха все по-добри. Без насилствен брак, без любов. Само с пристрастяване, тренирайки всеки ден, превръщайки се в това за което бе мечтал цял живо. Ловец. Днес просто ловец, а след няколко години, в най-добрият ловец. Кошмарът на всеки беглец.

by **Emanuelle.** Нед Окт 30, 2016 6:08 pm

Добре дошър

Hunter Smith

Hunter Smith

Re: Hunter Smith