There is darkness inside all of us.

Косата ѝ винаги ухаеше на шоколад. Всеки път, щом заравях лицето си в тъмните ѝ кичури, усещах онзи толкова приятно сладникав аромат, който пречеше на всеки мой опит да се отдалеча от нея. Беше още по-невъзможно, когато се смееше, докато ѝ разказвах за хубавия аромат, който тя оставяше след себе си. Имаше усмивка, която можеше да унищожи и най-ужасния мрак, и зелени очи, в които всеки път можех да се изгубя. Устните ѝ бяха меки и топли и никога не успях да се наситя на вкуса им. Тя притежаваше онова привличане, което те караше да се чувстваш като в безсъзнание, докато сънуваш най-хубавия си сън. Притежаваше нещо, което те караше да искаш да я видиш още един път; да усетиш устните ѝ отново и да се изгубиш в погледа ѝ, докато самият ти не осъзнаеш, че си потънал в светлината ѝ. Можех да я гледам вечно. Можех да поемам аромата ѝ отново и отново. Можех да слушам гласа ѝ и смеха ѝ до смъртта си… Ала тя не можеше да ми даде това.
Знаех, че съществуваше някаква бариера между нас още от първия ден, в който я видях. Понякога сякаш изчезваше и ми позволяваше да се приближа до нея повече от обикновено. А друг път се превръщаше в огромна стена, която не ми даваше дори и да я докосна. Не знаех кое ме унищожаваше повече – моментът, в който бях по-близо до нея откогато и да е било, или моментът, в който можех да усетя как се отдалечаваше от мен все повече и повече. Казваше ми, че трябваше да си тръгна, защото тя не бе способна да го направи. Казваше ми, че истината е далеч по-различна от красотата, която виждах. Казваше ми толкова много неща – повечето от които никога не успях да разбера. Но ако тя щеше да бъде егоист, си казах, че и аз ще бъда.
Имаше дни, в които ми говореше неща, които звучаха съвсем нереално. Едва опитвах да свържа едното изречение с другото, тъй като почти всяка втора дума, беше напълно различна от предишната и бе свързана с нещо съвсем различно. Говореше ми за това колко различен е бил животът ѝ преди това; как е имала всичко, ала все пак частица в нея е мразела всичко онова; как престоят ѝ тук не знаеше дали е подарък за всичките години, през които бе успяла да оживее, или наказание за целия живот, който бе изживяла досега. Понякога ми обещаваше неща, които тогава не успявах да разбера. Обещаваше ми, че някога ще ми покаже истинския си дом. И ми обещаваше истината. Истината, която никога не разбрах, но съществуваха дни, в които ми говореше за нея. Задавах ѝ толкова много въпроси, които тя пренебрегваше и продължаваше да говори неща, които бяха така несвързани. И все пак я слушах. Все пак се опитвах да запомня всяка нейна дума. Опитвах се да запомня изражението ѝ и емоциите, които издаваше, докато говореше за звездите и останалите планети, за които никой не подозира.
Докато дойде един ден, в който тя просто спря. Не спомена нищо повече за онова, което някога ми бе говорила. Онази бариера стана по-силна откогато и да е било и вече дори не можех да усетя шоколадовия аромат на косата ѝ. “Елентия…” Прошепна в последния ден, в който я видях. И оттогава не видях очите ѝ, не усетих устните ѝ. Не можех да слушам смеха ѝ, докато ѝ разказвах за хубавия аромат, който оставяше след себе си. Не можех да заровя лице в косите ѝ, не можех дори и да слушам за нещата, които бе видяла.
Тръгна си и не остави нищо друго, освен спомена за себе си, който светеше като звезда в нощта.