▶Добре дошли!
на остров Денвила
на остров Денвила
Всеки се оплаква, че форумите са еднообразни, че няма нищо ново или оригинално е това е на път да се промени. Странниче, добре си дошъл на острова Денвила, градчето Селиат те приветства. Това е мястото , където любовта е зараза наречена- Делириум. Острова на който ще попаднеш няма връщане назад. Мястото където отказалите да се ваксинират са преселедвани, а ваксинираните -получават вид мутации. Стана ли ти интересно драги ми читателю? Ако грабнахме вниманието ти приближи се, погледни по- отблизо.
▶Влезнали сте като
Вход
▶Най-новоLatest topics
▶Eкип
Matteo.
ADMINISTRATOR CREATOR; MATTEO- 27- FC:MATTHEW DADDARIO --HUNTER---
Emanuelle.
ADMINISTRATOR;EMANUELLE.- 21 - FC: EMERAIDE TOUBIA-RUNAWAY-----
Alice.
MODERATOR; ALICE MOON- 20- FC:EMMA WATSON --HUNTED---
Sherrie.
MODERATOR; SHERRIE- 25- FC:NINA DOBREV --RUNAWAY---
▶Top Poster's
▶Кой е онлайнКой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 26, на Пет Юни 16, 2023 1:50 am
Marcus Thorn
2 posters
:: Всичко за героите :: Досиета
Страница 1 от 1
Marcus Thorn
by -markus Съб Окт 29, 2016 11:41 am
FC: Daniel Sharman☆ Name: Marcus Thorn☆ Age:look like 22 ☆ helers
Минаваше три сутринта, а той все още не можеше да заспи. Искаше му се да й се обади на момента, но не го направи Александър седеше на терасата с чаша уиски в ръка, поклащайки я леко наблюдавайки как течността се разливаше по страниците й, а мислите му бясно препускаха в съзнанието му. Не знаеше какво да направи. Дали щеше да е правилно да се върне отново във Финикс. Преглътна мъчително и се изправи, гасейки цигарата в пепелника. Не пушеше толкова често, но за по-малко от половин ден, кутията вече бе на свършване. Помнеше начина, по който се бяха раделили, и нещо сякаш го жегваше от вътре. Може би, ако се бе върнал отново да и обясни всичко, както е било. Може би тогава всичко щеше да е нормално по старо му. А не в момента да седи на края на света далеч от нея и да се мъчи със какви ли не въпроси чийто отговори не можеше да намери.Държеше телефона в ръката си, докато с едно бързо движение не набра летището и не си запази самолетен билет още за тази нощ. Преглътна когато се сети, че ще се срещне очи в очи с нея, не знаеше дали тя ще се съгласи, но трябваше да опита нали?
*Няколко часа по – късно;
На острова, беше едва обяд, когато Торн слезна от самолета и бе приветстван, от така любящото му семейство. Сега вече наистина се чувстваше у дома. Остана само малко за вършене.
Още същата вечер;
Което пък автоматично не изключваше и факта, че тя изобщо няма да дойде. Усмихна се на момичето и остави празната чаша от кафе на плота. Времето сякаш летеше, когато забравеше, че наближава осем и влезе в банята за един бърз душ. Сякаш някой бе стиснал гърлото му и от този факт почти полудяваше. Не беше нормално за него и за пореден, стотен път си го повтори. Изтръпна, когато с пръсти съвсем леко премина по гърдите си. Не му се понрави и смръщи гневно вежди. Отърси се от идеята отново да удари по стената с цялата злоба, която се бе закотвила в корема му и излезе. Погледна към стенния часовник в стаята, който показваше, че бе почти осем. Облиза нервно долната си устна и облече удобни, не толкова официални дрехи. Чу как някой го повика и за миг замръзна. Не можеше да бъде, съзнанието му прошепна тихо и излетя от стаята.
-Госпожица Алън е тук.
Азиатката му оповести спокойно и Алек стисна нервно челюст. Прокара ръка през все още влажната си коса и се насочи към асансьора, където вратите тъкмо се отваряха. Срещна очите й и почти не изскимтя, когато я видя със синята рокля и така величествено изпъкналите й ириси. Точно като привидение. Устните му се разтеглиха в малка усмивка и се приближи. Очите му шареха по цялото й тяло, но с разочарование видя странния блясък в очите й. Руменината не можеше да се скрие, което му достави отчасти огромно удоволствие, но погледа й определено не беше приятен. И все пак, тя беше дошла. По-голямата част от съзнанието му не можеше да го побере, но изблъска всички задни мисли, които можеха да помрачат този момент. Приближи се към Сътан и подаде ръка, обвивайки пръсти около нейните. Мълчанието между тях беше нищо, в сравнение с електричния ток, който изпитваше когато докосна кожата й. Пое си въздух и я повече към трапезарията, където икономката вече бе наредила масата. Помогна й със стола и се настани срещу нея, впивайки внимателно очи в контурите на лицето й. Защо ли винаги имаше момент на мълчание между тях? А, да. Може би защото изобщо не си пасваха, като казваха всички около тях.
-Виждам, че все пак дойде, Сътан. - проговори тихо Алек и наля вино в две чаши Гласът му бе тих, но не можеше да прикрие нотката на власт.
-Това, не значи нищо.. няма значение.. виж Александър, дойдох само, за да ти кажа, че нищо не може да е по старо му.. Аз съм коренно различна, а и вече не съм.. – не можеше да намери думи, а той просто стоеше и я наблюдаваше, чакайки я да изплюе камъчето. Погледна я с онзи поглед, на който не можеше да откаже. Пред, който тя винаги се предаваше и му казваше всяка своя лъжа или пък тайна. Видя я как започва да нервничи, и леко прочисти гърло за да я подкани. – Не съм сама вече. – заяви му тя, а той седеше като попарен срещу й. Тялото му бе напрегнато, докато я слушаше внимателно. Очите му бяха твърдо втренчени в нея, като дори не трепваха. От приятно сини, ирисите му се бяха превърнали в черни дупки, които сякаш можеха да прогарят всичко към което погледнеше. Попиваше бавно думите й, а тялото му все повече се стягаше. Когато друг път се бе чувствал по този начин? Никога. И това го караше да се напряга още повече. Не му харесаха думите, които тя използва. "Не съм сама".
*Няколко часа по – късно;
На острова, беше едва обяд, когато Торн слезна от самолета и бе приветстван, от така любящото му семейство. Сега вече наистина се чувстваше у дома. Остана само малко за вършене.
Още същата вечер;
Което пък автоматично не изключваше и факта, че тя изобщо няма да дойде. Усмихна се на момичето и остави празната чаша от кафе на плота. Времето сякаш летеше, когато забравеше, че наближава осем и влезе в банята за един бърз душ. Сякаш някой бе стиснал гърлото му и от този факт почти полудяваше. Не беше нормално за него и за пореден, стотен път си го повтори. Изтръпна, когато с пръсти съвсем леко премина по гърдите си. Не му се понрави и смръщи гневно вежди. Отърси се от идеята отново да удари по стената с цялата злоба, която се бе закотвила в корема му и излезе. Погледна към стенния часовник в стаята, който показваше, че бе почти осем. Облиза нервно долната си устна и облече удобни, не толкова официални дрехи. Чу как някой го повика и за миг замръзна. Не можеше да бъде, съзнанието му прошепна тихо и излетя от стаята.
-Госпожица Алън е тук.
Азиатката му оповести спокойно и Алек стисна нервно челюст. Прокара ръка през все още влажната си коса и се насочи към асансьора, където вратите тъкмо се отваряха. Срещна очите й и почти не изскимтя, когато я видя със синята рокля и така величествено изпъкналите й ириси. Точно като привидение. Устните му се разтеглиха в малка усмивка и се приближи. Очите му шареха по цялото й тяло, но с разочарование видя странния блясък в очите й. Руменината не можеше да се скрие, което му достави отчасти огромно удоволствие, но погледа й определено не беше приятен. И все пак, тя беше дошла. По-голямата част от съзнанието му не можеше да го побере, но изблъска всички задни мисли, които можеха да помрачат този момент. Приближи се към Сътан и подаде ръка, обвивайки пръсти около нейните. Мълчанието между тях беше нищо, в сравнение с електричния ток, който изпитваше когато докосна кожата й. Пое си въздух и я повече към трапезарията, където икономката вече бе наредила масата. Помогна й със стола и се настани срещу нея, впивайки внимателно очи в контурите на лицето й. Защо ли винаги имаше момент на мълчание между тях? А, да. Може би защото изобщо не си пасваха, като казваха всички около тях.
-Виждам, че все пак дойде, Сътан. - проговори тихо Алек и наля вино в две чаши Гласът му бе тих, но не можеше да прикрие нотката на власт.
-Това, не значи нищо.. няма значение.. виж Александър, дойдох само, за да ти кажа, че нищо не може да е по старо му.. Аз съм коренно различна, а и вече не съм.. – не можеше да намери думи, а той просто стоеше и я наблюдаваше, чакайки я да изплюе камъчето. Погледна я с онзи поглед, на който не можеше да откаже. Пред, който тя винаги се предаваше и му казваше всяка своя лъжа или пък тайна. Видя я как започва да нервничи, и леко прочисти гърло за да я подкани. – Не съм сама вече. – заяви му тя, а той седеше като попарен срещу й. Тялото му бе напрегнато, докато я слушаше внимателно. Очите му бяха твърдо втренчени в нея, като дори не трепваха. От приятно сини, ирисите му се бяха превърнали в черни дупки, които сякаш можеха да прогарят всичко към което погледнеше. Попиваше бавно думите й, а тялото му все повече се стягаше. Когато друг път се бе чувствал по този начин? Никога. И това го караше да се напряга още повече. Не му харесаха думите, които тя използва. "Не съм сама".
-markus- Helers
- Брой мнения : 15
Join date : 28.10.2016
Emanuelle.- Admin
- Брой мнения : 189
Join date : 27.10.2016
:: Всичко за героите :: Досиета
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Hunting isn't something I do , it's part of who I am [Matteo + Sherrie✘]
» Промяна на име
» Don't be afraid of doing what you're best at - shut up and sleep with me. (Chris x Em)
» The boy never cried again, and he never forgot what he'd learned: that to love is to destroy, and that to be loved is to be the one destroyed.[Matteo&Emanuelle]
» It's strange that autumn is so beautiful; yet everything is dying. {Alice and Matteo}
» Въпроси.
» Alexandra Flemming. и Sherrie
» Търся си другарче за Рп