even the devil was once an angel.

Anastasiya ''Asya'' Sokoloff, later changed to Whittemore; 21; infected; Margot Robbie

- Намерете момичето, видя твърде много! - ядосаният мъжки глас отекваше в главата й. - Убийте я! - беше свалила обувките си, за да не чуват преследвачите й стъпките й, не можеше да се крие тук вечно, трябваше да излезе от някъде. Как по дяволите се беше забъркала в това? Глупавите й приятели бяха виновни за всичко, ако не я бяха повикали тук нямаше да види всички тези неща, нямаше да стане свидетел на всичко това. Би била доволна да остане секретарка до края на живота си, само да не умре тази вечер. Не беше толкова наивна да смята, че може да се измъкне от тези хора, цяла Москва трепереше от страх пред тях, а тя вече ги познаваше. Знаеше къде се крият, с какво се занимават, без да иска бе научила твърде много. Имаше само един начин да се измъкне - да умре. Идеята беше твърде опасна, нелогична, щеше да бъде чудо ако планът й проработи.
- Господа... - беше вдигнала ръце в знак, че се предава. Посрещна ги с усмивка, без никакъв страх, ако се позволеше да се страхува дори за миг щеше да провали всичко. Няколко объркани погледи разменини между мъжете, защо да я убиват толкова бързо?
- Хубавица. - гласът на руснака можеше да накара кожата ти да настръхне, имаше татуирана змия на ръката като знак на организацията към която принадлежеше. Хвана я за косата и я повали на земята, опита се да пълзи, за да избяга, но той беше по-бърз от нея. Почувства се толкова нищожна пред тях, мразеше се задето бе толкова слаба, безпомощна. Усети го в себе си. Наистина ли искаш да живееш, Авана? Заслужаваш ли да живееш? Нещо вътре в нея умря в този момент, пречупи се. Лежеше неподвижно на пода, случващото се около нея бе станало толкова далечно и нереално, мъжете докосващи тялото й бяха там, но тя не ги усещаше. Не чувстваше нищо. Не правеше нищо. Рускинята вече беше мъртва, те я бяха осъдили на съдба по-лоша дори от смъртта, бяха покварили душата й. Гледаше й как се обличат, но не ги виждаше. Всичко сякаш се случваше на друга до момента в който не усети пронизващата болка в стомаха си. Това беше. Щяха да я оставят да умре съвсем сама тук, чуваше ги как се уговарят да приберат тялото на сутринта, чу нещо за водка и празнуване, намрази ги още повече. В този момент умря Авана Соколоф, рускинята си отиде завинаги с едно затваряне на клепачите, когато ги отвори вече беше друга. Тя искаше да живее, трябваше да живее. Пребори се с болката, облече изпокъсаните дрехи разпиляни около нея, положи неимоверни усилия да се изправи и подпирайки се на стената успя да излезе на улицата. Не знаеше колко време е вървяла, секундите бяха болезнине, струваха й се като часове, болката не можеше да се издържа. Вече не виждаше ясно накъде върви, всичко бе започнало да се размазва пред очите й. Нечий ръце я хванаха миг преди да се свлече на земята. До ден днеше не знаеше кой бе нейният спасител. Не помнеше много от онази нощ, основно нещата, които не искаше да си припомни, не мислеше за онази случка. Тя вече беше друга, не само по име и местоживеене, беше напълно различна.