Keiran Ward | Lost myself into darkness.

Keiran Ward| 20 | Hunted | Dylan O'Brien

“Кийрън!” Гласът бавно се прокрадваше през всяка стена, която Той се опитваше да постави. Рушеше ги, една по една, а момчето продължаваше да тича из безкрайния лабиринт на съзнанието. “Кийрън...” Но той не се обърна. Знаеше какво ще се случи, ако се обърне. Бе преживявал същото хиляди пъти. Разкривено лице, превъплъщение на всички ужаси, което нямаше да се поколебае да протегне ужасните си пипала и да го сграбчи, всеки път. Но този път Уард щеше да избяга. Нямаше да позволи на Нещото да го докопа, дори ако от това зависеше живота му!
“Кийрън!”
“Не! Остави ме!” Но не спираше да тича, въпреки викът. Усещаше пипалата толкова близо.. само на няколко инча от неговото съществуване. И без значение колко засилваше темпото, те оставаха на същото разстояние. “Остави ме!” Осъзнаваше, че скоро краката няма да могат да понесат изгарящата болка от всяка стъпка.. “Остави ме..” Но продължаваше да тича, като чели това щеше да спаси ... него? Душата му? Какво искаше това създание? “Кийрън!” Точно зад него, сякаш нечии дъх погали гръбнака му. “О, Кийрън!” И продължаваше, докато колената му не започнаха да се прегъват пред тежестта му. Не! Тялото му се свлече, а пипалата намериха своя път до него. Отново. Само за да го обгърнат в мрак.

“Кийрън!”
Две ръце стискаха раменете му силно, сякаш болката щеше да му помогне да се върне в реалността. Но нима това щеше да се случва всеки път? Разширените златисти ириси потърсиха чуждите, но не видяха нищо от спомените за онова нереално чудовище, съдържащо всеки негов страх, като отровни стрели под мрачното си палто. Но не.. реалността осветяваше мислите му за пръв път от векове. А може би бяха изминали просто няколко секунди? Не знаеше. Не можеше да знае.
“Кийрън..” Ръцете ѝ нежно погалиха бузите му. “О, Кийрън..”
Изгубеното малко момче. Изгубено в собствените си мисли.

Ала съществуваше ден, в който желаеше да бъде в ужасяващия си свят повече, от колкото в реалността. Денят, когато я загуби. Когато тя сама отне живота си, неспособна да вижда онова, което му бяха причинили, след като иглата проби бледата му кожа. И докато държеше малкото ѝ тяло в своите, затваряше очи и ги стискаше, сякаш това бе просто един от страховете му -по-жестоките, но кръвта ѝ така и не се отми от ръцете му, дори месеци по-късно. Цялото детство, прекарано с Нея вече нямаше значение, защото света му се свеждаше до мрак и нищета. До мизерстващото съществуване на един Провал. Нима и тя не беше такъв? Но никога не загуби друго, освен способността си да изпитва болка. Нима това не бе направило избора ѝ толкова по-лесен? Болка, болка... Но той я чувстваше , като смазваща тежест. Нима имаше кой да го измъкне от дълбините на тази пропаст?